“Страсбург – тихият град”
В европейската политика съществува една неписана закономерност. Важните решения се взимат на тихи и спокойни места, далеч от шума и хаоса на големия град. Този традиционен маниер на водене на политика е запазена марка за хората, които изграждат Обединена Европа от десетилетия насам. Например, Европейският съд през 1958 година се разполага в най-малката от страните-членки на европейската общност – Люксембург. Мъничкото село Шенген, което се намира на територията на същата тази кокетна държава влиза в европейската история с подписването на историческото “шенгенско” споразумение през 1985 година, с което падат границите между седем от страните-членки на Европейския съюз. Надали обаче 529-те “шенгенци”, предимно потомствени винари от селото са разбрали какво всъщност са подписали политиците на брега на тясната река Мозел.
Жителите на Страсбург също не живеят с усещането, че именно в техния средновековен град, до голяма степен се кове политиката, която пряко засяга почти 500-милионното население на Европейския съюз. Тук е седалището на Съвета на Европа, Съдът на човешките права и разбира се, огромната сграда на Европейския парламент, която наподобява незавършен строеж, който символизира непрекъснатото изграждане на европейското семейство.
Вероятно много от вас се чудят – защо европейските депутати заседават в Страсбург, след като парламентът има седалище и в Брюксел? Отговорът може да ви разсмее.
Белгия и Франция са в непрекъснато единоборство за официалното представителство на европейските депутати. За да има мир между две от основателките на ЕС, днес почти 800-те депутати, 5 000 души администрация, стотици преводачи и журналисти пътуват непрекъснато от Брюксел в Страсбург и обратно, харчейки около 200 милиона евро на година от джоба на европейския данъкоплатец. После кажете, че българските данъци не се харчат правилно… Истината обаче е, че жителите на Страсбург сякаш не забелязват нашествието на чиновниците, които окупират ниските хотели в старите сгради на града четири дни всеки месец.
Животът в Страсбург не се влияе от работата на европарламента, който по-скоро трябва да бъде разглеждан като просто една забележителност от двете страни на река Рейн. Водите на тази река обграждат централната част на целия Страсбург, образувайки уникален остров, част от световното културно наследство на ЮНЕСКО. Градът се отличава със свои собствен уникален архитектурен стил, който действа изключително успокояващо – остри покриви, покрити с тъмни керемиди, бели фасади, в които задължителен елемент са дървените подпорни греди, без които сградите не биха издържали натиска на вековете. Прозорците на къщите са накичени с цветя, които галят окото на минувачите дори и по оградите на многобройните мостове, по които бавно се разминават колоездачи.
Страсбург е европейският град с най-дългата мрежа от велосипедни алеи. Колелото обаче не е предпочитаният начин за предвижване заради задръствания или малките разстояния, а защото неповторимо изживяване е да покараш бавно велосипед из тесните и тихи улички на града. В това отношение “Малката Франция” е изключително притегателно място за разходка. Тук стените на сградите са в светлозелени, бежови и бледорозови нюанси, от които лъха чистота. Тротоарите са осеяни със столове на приветливи кафенета, в които може да почувствате спокойствието, характерно за средновековната атмосфера, която ви заобикаля. Дори и трамваите са безшумни. Да, истина е, сякаш има нещо нереално в Страсбург. Представете си, сред готическите къщи от 15-ти и 16-ти век криволичат супермодерни трамваи, наподобяващи влакове-стрели, които пресичат идеално окосените зелени площи, върху които последното нещо, което ще забележиш са тесните линии.
Именно около спирката на трамвая срещам един от малкото просяци в Страсбург. Висок, окъсан мъж с бяла коса и сини очи, кротко е полегнал на тротоара точно срещу реката. Срещу пет евро започва да ми описва живота си. Артистичен е, говори перфектен английски, въпреки че е датчанин, който е прекарал последните 40 години от живота си, чистейки кораби. Дошъл е в Страсбург от Марсилия, след като е бил “забравен” от своя екипаж, който е продължил по пътя си без новия ми приятел, който явно пие много. Той дори не си и помисля да си търси работа, на земята му е добре – чисто е, а и изкарва по 50 евро на ден. Когато е неделя и хората ходят на църква – просяка прибира и по стотачка. “На вас, българите, не ви трябва европейски съюз, той прави бедните още по-бедни”, разсъждава датчанина, вероятно страхувайки се от евентуалната конкуренция от страна на български просяци, които биха налягали на тротоара до него след присъединяването на България. Безспорно интересният ни разговор е прекъснат от камбаните на катедралата, която е само на километър зад нас.
“Чудо на изяществото”, така Виктор Юго описал преди години Нотрдамската катедрала, която със своите 124 метра е най-високата църква в Европа. Гордостта на Страсбург. Строителството й започва през далечния 12 век, като катедралата се надгражда цели 200 години, за да достигне сегашната си височина. През следващите 300 години върху нея се поставят хиляди малки и големи скулптури. Катедралата е толкова величествена, че хвърля сянката си и на двата площада до нея – Клебер и Гутенбер. Прочутият френски генерал Жан Баптист Клебер е роден в Страсбург през 1753-та година, три столетия след германеца Йохан Гутенбер, благодарение на който днес светът пише с печатни букви. По времето на Гутенберг обаче Страсбург е бил един прекрасен… немски град. След това Страсбург остава все така пленителен… френски град. Докато отново не става немски. И след това пак френски. В резултат на това се е получило нещо, което трябва да помните винаги – съберат ли се французин и германец около печката, не разчитайте на кулинарни чудеса.
Традиционната кухня на Страсбург е повече немска. Явно преди години, когато германци и французи са сравнявали кулинарните си способности – германецът е бил с една идея по-настоятелен и дори може да е понабил французина, който със сигурност е преглътнал гордостта си. В резултат на това днес, в един от най-красивите френски градове, хората се тъпчат с блажна немска храна, която няма нищо общо с изтънчения френски вкус. Традиционното ястие, което ви предлагат веднага след като усетят, че сте нов в града е “la choucroute”. Въпреки сложното си име, това е нещо много просто – куп кисело зеле, върху което тежко и гордо лежи недопечен свински бут, който леко е затиснал шепа варени наденички-диетоубийци.
Друг парадокс за всеки посетител на Страсбург са малките хотели и тяхната искрена готовност без капка съчувствие по всяко време да отпращат клиенти без предварителни резервации. Това е още едно доказателство, че жителите на Страсбург не се интересуват от работата на европейските институции и хилядите чиновници, които се изсипват в града за пленарните сесии на парламента. Освен че са малко на брой, хотелите са далеч от европейската представа за комфорт – повечето са две и три звезди. На почит в тези хотели са гипсокартонените стени, които трудно образуват прав ъгъл с пода, който често се подува от влагата. Кой обаче обръща внимание на такива подробности в средновековен Страсбург, който се гордее именно с това – че пази в себе си духа на годините без изобщо да има намерение да се променя? Точно затова Страсбург е толкова уникално място, което непременно трябва да посетите.
