Поколението на ръмжащите деца
Поколението, родено у нас след 1989-та година навлизало в живота с ръмжене. Хиляди, десетки хиляди момчета и момичета поемат по пътищата на големия свят без да знаят какво искат да работят, какво могат и в какво вярват. Тази статия във вестник „Капитал” от събота, която преди малко прочетох е стряскащо реалистична, правдива и много интересна. Аз обаче бих задал друг въпрос – знаеха ли родителите на тези деца как искат да управляват собствения си живот, за да стане възможно техните лични ценности да рефлектират върху възпитанието на синовете и дъщерите им?Не е нужно да ми отговаряте, приятели. Преходът у нас наистина завърши. Той приключва с идването на поколението, което порасна в него. Характерът на прехода, всъщност е характер на всички тези младежи, които днес ръмжат, научени от мъркането на родителите си. Характер на раздразнение, но не и истински протест, характер на заплаха, но не и реална реакция, характер на обърканост и дребна злоба срещу статуквото, но не и опит за промяна на това статукво.
Когато мъркащите се раждаха през 1989-та година, преходът започна оптимистично – че страната ще излезе от стагнацията с помощта на частната инициатива и бързо ще изтрие несправедливата уравниловка в обществото. Истината е обаче, че тогава, в тази година, някой лош шегаджия загаси лампите в стаята наречена България и пренареди мебелите по такъв начин, че всички започнаха да се спъват в тях и плахо да ги опипват като слепци, които се движат в непознато помещение. Уплахът от новата среда бързо доведе и носталгията по старата подредба и изненадата – промените у нас всъщност започнаха с първите свободни демократични избори, които бяха спечелени от… БСП.
Когато си говорим за преход, а ние често „мъркаме” по негов адрес, не трябва да забравяме „странните резултати” от изборите за Седмото велико народно събрание през юни 1990 г., в които мнозинството беше спечелено от социалистите с 211 депутатски места. Това е ключов момент – у нас, демократичните промени уж започнаха, но не със скок, а само с ръмжене, фалстарт. Оттук-насетне хората бяха лишени от перспективи, оптимистично отношение към живота. Започна един дълъг период на деградация и индивидуално ръмжене около масите в панелните апартаменти.
Да, Тодор Живков беше свален от власт точно на време – 24 часа след рухването на Берлинската стена и едва седмица след началото на събитията в Чехословакия, но родителите на днешните ръмжащи така и не припознаха човек, който да ги поведе към желаните промени. Думата „промени” се оказа куха, лишена от смисъл и нито синдикатите, нито труднообяснимите и истерични послания на хората, развяващи сини знамена с лъвчета по площадите успяха да предадат значение на тази дума.
Преди няколко години моят любим писател Антон Дончев, когото имам щастието да познавам лично ми каза: “Как да обясниш на един здравомислещ човек, който се изправя пред едно поле и го вижда раздробено на ниви – 5 декара, 10 декара… Как да му обясниш, че това е разумно? Защо трябва да се случи това, в името на какво се случва това?”
Политиците на прехода се оказаха незрели антикомунисти, които яростно отричаха всичко старо, а законите им създадоха истински хаос. След краха на първото социалистическо правителство и падането от власт на синия кабинет на Филип Димитров, с мандата на ДПС беше съставен неясен кабинет, оглавяван от проф. Любен Беров. Човек, който още по-силно затвърди разочарованието от всички нови лица в политиката.
Последва ново ръмжене, което изкачи на върха Жан Виденов, който по ирония на съдбата се оказа един от малкото политически трупове от този кабинет. Доказателството – министърът на външните работи от това злополучно правителство Георги Пирински е председател на парламента, а Румен Овчаров продължава да е безспорен фактор в политическия живот.
Ръмжащите имат къса памет. „Управници, които не могат да намерят подходящите хора, които да подготвят народа си за промяна всъщност го предават”, е казал Конфуций. Родителите на ръмжащите не бяха предадени, те позволиха това да стане. Докато пораснат техните деца, които днес започват неориенирания си живот, в България се смениха 11 правителства и шест парламента.
Те изграждаха, но повече рушаха, докато доверието в тях се сриваше по такъв начин, че нито един кабинет не спечели втори мандат. Така логично, след последните избори се пръкнаха коалции като тази между БСП-НДСВ и ДПС. Нима, сте очаквали друго? А каква ли коалиция ще се роди след изборите това лято? Страх ме е да си го помисля…
Идва време, в което много от ръмжащите деца ще гласуват за първи път. И вярвайте ми, изборът им няма да има особено значение, така както изборът на техните объркани родители не/създаде ценностите в това поколение, родено след 1989 г.
„Ако някога загинем като народ това ще е заради липсата на национален егоизъм. И този недъг е още по-опасен, защото у нас се възприема като добродетел” – Атанас Далчев. Егоизмът е универсална човешка черта. Той се гради благодарение на личната нужда на всеки индивид да живее по-добре, по-богато, по-справедливо и най-вече да мисли за себе си. Общественият егоизъм е непознато понятие за нас. То е в оргомен противовес с мъркането.
Хайде стига, че взе да става патетично…
