Бомба на път

 

 

Есенният дъжд нежно потропваше по прозорците на ресторант „Аджами” в Париж. Успокояващият звук на капките се смесваше с приятната френска музика, която ненатрапчиво заглушаваше разговорите на стотината души, които обядваха в заведението. Повечето от клиентите бяха бизнесмени със скъпи костюми, които водеха преговори или просто разпускаха по обед с жените или любовниците си, поръчвайки премерено храна и вино от изисканото меню. Датата беше 27 септември 1988 година.

 

В десния ъгъл на ресторанта дневната светлина трудно си проправяше път, защото големите витрини които гледаха към „Руе Линкълн” свършваха точно преди най-крайната маса, която самотно седеше в сенчестия край. Това беше масата на двамата най-невзрачни и незабележими клиенти. Върху стерилно бялата покривка имаше само две чаши с вода и папка с документи. Ниският мустакат мъж беше известен като Ал Касар – най-едрият ирански контрабандист на оръжие и наркотици в света, а високият пълен господин с кръгло лице и черни очи беше Ахмед Джибрил – един от лидерите на Народен фронт за освобождение на Палестина – Главно командване.

 

- Говори ли с „професора”? – първи наруши мълчанието Ал Касар.

- Да. Той е готов. Веществото ще бъде поставено в касетофон „Тошиба”. – отговори спокойно Джибрил.

- Не че ме интересува, но какво ще използвате? Вие палестинците си падате по Семтекс, нали? – въпроса на иранеца се смеси с гръмотевица, която накара масивните стъкла на ресторанта да притреперят. Дъждът се усилваше и постепенно прерастваше в буря.

- Да, но този път пластиката ще бъде по-гъста, защото е необходимо по-малко количество. – започна да обяснява палестинският терорист – Цялото тегло на куфара, в който ще сложим машината не трябва да превишава един килограм.

- Аз няма да участвам пряко. Единственото, което мога да направя за вас е да осигуря транспортирането на стоката от България до борда на самолета. След това всичко е ваша грижа, ясно? – заповеднически попита Ал Касар.

- Няма за какво да се притеснявате, господине, всичко е организирано. „Професора” ще се погрижи за веществото, а сирийската ни връзка в София ще сглоби бомбата. – увери Джибрил – вие само трябва да я закарате до Франкфрурт.

           

Ал Касар замълча. Той не гледаше терориста в очите, а беше вторачил погледа си сякаш в небитието. След цяла минута неловка тишина, восъчната фигура на иранеца се раздвижи.  Дясната му ръка се вдигна рязко нагоре и с бавно, премерено и грациозно движение посочи към вратата на заведението. Това беше знак, че срещата е приключила. Ахмед Джибрил, макар и по-висок изглеждаше като пудел в сравнение с вездесъщия ирански наркотрафикант, стана от стола като войник и напусна ресторанта. Без дори да е докоснал кристалната чаша с вода, в която в този момент се пречупваше лицето на иранския агент.

           

Три седмици след тази среща в Париж, арабинът Али Реджеп се събуди от острия звън на телефона. Часовникът на нощното шкафче показваше 4 и 31 сутринта, което означаваше само едно – или лоши новини, или важни инструкции.

 

- Готов ли си? – попита на книжовен арабски гласът.

- На’ам!(на арабски това е отговорът за „Да”) – сириецът направи усилие да напрегне гласните си струни, за да заличи съненият си тембър.

- Разбили са квартирата на палестинците в Западна Германия. Открили са касетофоните. Трябва да действаме бързо! – изстреля в слушалката  мъжът.

- Разбирам. Аз съм готов да направя доставката, където пожелаете. – делово отговори Али. 

- Няма нужда да правиш доставки! – повиши тон гласът. – След три часа в София ще кацне лично съпругата на моя брат Гасан. Искам да я посрещнеш на летището. Ще и предадеш стоката и ще я настаниш в малък хотел. Тя ще прекара в София само една нощ. След това ще я закараш обратно на летището и ще я качиш на самолета за Франкфурт. Разбра ли всички, сириецо?

- Да, господине. С помощта на Аллах, няма да имаме проблеми. – превъзбудено отвърна Али, но в слушалката вече се чуваше сигнала.    

 

 

Самолетът от Дамаск кацна на летище София по разписание. С дипломатически паспорт от Южен Йемен в страната влезе грациозна дама на име Набила Уехбе – гарваново черна гъста коса, стройна фигура и горда походка. Без да губи време, тя се качи в бялата „Лада” на Али Реджеп, която чакаше търпеливо на паркинга пред софийското летище.

 

-  Как мина полета, госпожо Ал Касар? – попита подмазвачески сириецът.

-  Спокойно и тихо. – прозвуча нежният глас на иранката. Тя носеше големи слънчеви очила тип „бъбрек” и беше облечена изцяло в черно. Дори и малка частичка от кожата й не беше изложена на слънчева светлина, освен лицето.   

-  Промяна в плана, Али. Трябва да ме качиш на самолета за Париж още тази вечер. Готово ли е всичко? Сглобено ли е?

-  Разбира се! – плесна с ръце сириецът. Куфарчето е в багажника. Касетофонът е готов да свири… – заговорнически смигна Али. Иранката не реагира.

 

———————– 

Послеслов: В 21.37 ч. на 13 ноември 1988 година, с полет от София към Париж потегли бомбата, която щеше да взриви полет 103 на Пан Ам, изпълняващ полет от Лондон за Ню Йорк на 21 декември 1988 г. Умряха 270 души. Местата и имената на героите в този разказ са абсолютно реални. Макар и плод на фантазията ми, диалозите между тях са направени посредством доклада на американския гражданин Джувал Авив, бивш агент на МОСАД, който по поръчка на авиокомпания „Пан Ам” през 1989 г. прави разследване за причините довели до атентата над Локърби.

 

Още за последствията от българската следа в атентата над Локърби, четете тук.