Разни хора, разни идеали след Сан Стефано

Санстефанският идеал на българина днес е ценностно необоснован. И трети март го доказа. Неслучилата се Санстефанска мечта за силна и единна държава, която се появява за няколко месеца на политическата карта на света през 1878 година просто е погъделичкала историята, за да изчезне като мираж. Преди да се изпари обаче, идеалът е изпълнил една много важна мисия. Вдъхновил е Съединението и учудващо дръзката смелост, която са демонстрирали българските политици през 1885 година. Този идеал е дал сила на стотици хиляди български войници да защитят обединението с кръвта си в последвалата Сръбско-българска война. Това за мен, а вярвам и за много от вас е крайно неразбираемо тези дни.

Днес имаме измислени лидери, които не се вдъхновяват от идеали. Те нямат пред себе си историческа дилема или ребус, разрешаването на който да им отреди място в историята. Идеалът за Европейския съюз, който замени Санстефанския идеал наподобява голям балон, пълен с въздух, в който липсва каквато и да е ценностна аргументация.

Просто ако България не влезе в Европейския съюз няма какво повече да загуби, от всичко, което вече е загубила досега. Не е ясно и какво ще спечели, тъй като и самите лидери не могат да формулират своите приоритети. Идеалът е единство, той трябва да сплотява, а не да разделя.

Никога, не съм чувал български политик или изобщо някои човек около мен да има точно и ясна формулировка за национален стремеж или кауза пред България. Вие чували ли сте? Германците построяват отново напълно унищожената си държава след Втората световна война за някакви си 15(!) години. Води ги Конрад Аденауер, който формулира проста цел: Ние не сме виновни за нищо, трябва да продължим. Всички заедно.

У нас, откакто се помня хората се делят на червени и сини, комунисти и демократи, левскари и цскари, хомосексуалисти и хетеросексуални, богати и бедни. Когато Левски бие в Европа, феновете на ЦСКА виждат слабостта на противниковия отбор, преди да се зарадват на българския успех. Разни политичета вече точат лиги за парите от европейските фондове, а властта навсякъде е разделена на квоти – президент, депутати, магистрати.

Не, идеализмът идва отгоре. Априлското въстание се случва, защото има организатори като Бенковски, които с крак в ребрата будят заспалия, хубаво захранен със сланина и лук народ, за да изкрещят силно в ушите на спящите:

„СТАВАЙТЕ, РОБОВЕ! АЗ НЕ ЩЪ ЯРЕМ!”

Забележете, „АЗ НЕ ЩЪ ЯРЕМ”, а не „НИЕ НЕ ЩЕМ ЯРЕМ”. Бенковски не се е интересувал от „НИЕ”, не се е интересувал кой какво мисли и очаква, дали се страхува или е щастлив. Просто ТОЙ, истинският лидер е воден от идеала за свободата, който прелива в Санстефанския идеал на свободна вече България.

Но дори и Бенковски остава без подкрепа накрая. И поетът продължава: „ВОЖДЪТ Е БЕНКОВСКИ!”, но – „БЕНКОВСКИ Е САМ”!

Гръкът обича своята Гърция, пише Алеко в „Разни хора, разни идеали”, защото всяка педя в неговото отечество му напомня за славни исторически събития, на които свидетели са и до днес съществуващи паметници на висока култура. Швейцарецът обожава своята Швейцария, защото всякой кът от неговото живописно отечество привлича посетители и му принася средства за съществуване.

Какво има България?

Имаме паметници, пред които през деня се покланяме, нощем режем с флекс, за да ги върнем на вторични суровини; изхвърляме със замах боклуците и фасовете си през прозорците на колите, когато пътуваме, плюем по земята, когато вървим.

Да, разделение, а не съединение. Синовете на Кубрат тръгват по различни пътища, въпреки бащината си заръка за единство, сухите клони се прекършват и горят в огъня, Левски е предаден от българи, а напоследък е модерно да се делим на българи и цигани, българи и турци, цигани и турци.

Разграничаваме се от България, наричайки я с обидното и грубото „ТАЯ държава”, сякаш ние не сме част от нея. Горим фесове със страшни демонични усмивки, издаващи развалени зъби и некачествена храна. Може би отново онази сланина и лук? Вече дори пием поединично в къщите си и не се събираме със съседите.

Липсата на единство на моменти е толкова ярка, че само различията чертаят с ярка боя огромните разделителни линии, които бележат историята ни след Сан Стефано. Ето защо имам чувството, че Съединението е единственият общ акт на народа ни в цялата нова история.

128 години след Сан Стефано – време, в което през историята минаваха разни хора и изчезнаха всякакви идеали.