Антон Дончев: Една нация не се управлява от политиците

 

Антон Дончев е роден на 14 септември 1930 година в Бургас. Завършва право в Софийския университет “Свети Климент Охридски”. Академик Антон Дончев е майстор на епоса с международна популярност, заради което често е наричан “Властелина на миналото”. Неговите книги са преведени на десетки езици в милионен тираж по цял свят. Само “Време разделно” е преведен на 28 езика в повече от 3 милиона екземпляра.

Носител на най-високия шведски орден за чужденци “Полярна звезда”, голямата награда за литература на Софийския университет “Свети Климент Охридски” за 2004 година.

Антон Дончев също е автор на “Сказание за Хан Аспарух, Княз Слав и жреца Терес”, “Сказание за времето на Самуила”, “Пробуждане” и др.

Академик Дончев, в „Сказание за Хан Аспарух, Княз Слав и Жреца Терес, Аспарух девет години чака на север от Дунава да завърши конфликта между араби и византийци преди да премине реката. През това време под краката му изниква държава. Сега отново чакаме. Някой чакат шестнайсета година да завърши прехода, други чакат своята свобода, трети повишаване на доходите. Какво изникна под краката ни в последните години, докато чакаме всеки своето?

Сказанието на Хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес съм го писал 23 години. Най-странното е, че през тези 23 години не се промени нито сюжета, нито централната тема в романа. А те бяха написани по молба на Дино де Лаурентис и Луиджи де Лаурентис, които през 1968 година искаха да снимат филм за хан Аспарух. За мен бе специално много интересно, че ми трябваха 23 години да защитя една идея, една теза, която успях да формулирам и да дам на италианците и американците. Ако искате да търсите паралели със сегашното време, нищо по-опасно и по-фалшиво няма в това да се търсят паралели.

Но щом сме започнали да разговаряме, щом задавате въпроса, ще ви кажа нещо. Проблемът при тая промяна през 1989 година беше да се промени една икономическа структура. Голямото нещо, което трябваше да се случи обаче е, че трябваше да бъде променен манталитета на хората, душевността на цял един народ. Има една малко страшничка фраза на Конфуций, който казва: „Управници, които не подготвят народа си девет години за промяна, всъщност го предават”. Някъде го казах, обади ми се един гражданин по телефона и ми каза – господин Дончев, Конфуций е казал, управници, които не могат да намерят подходящите хора, които да подготвят народа за промяна го предават. Нашите управници не намериха подходящите хора. Самите те не бяха подходящите хора.

Един добър, хубав народ, умен народ беше оставен да се справя в една съвършено непривична обстановка. Получи се един огромен вакуум в неговата душевност с изчезването на правила, схващания на отношения: държава – човек, човек-човек, ако щете човек-Бог. Просто тези 9 години ги нямаше. И тоя вакуум се запълни с недоверие към хората, на които народа беше принуден по закон на всеки четири години да дава властта. Като сме хванали Конфуций, ще ви кажа още една негова фраза. Питали го – Какво е нужно, за да бъде ръководена една държава? Конфуций отговорил – оръжие, храна и доверие на народа в управниците си. Ако трябва да се откажеш от нещо, учителю? Конфуций казал – ще се откажа от оръжието. Врагът може да ни избива, но не може да ни убие всички. Добре, второто, от което би се отказал? Бих се отказал от храната. Ще измрат половината, три-четвърти, девет-десети, но ще остане народ, ще останат хора. Това, от което не мога да се откажа, това е доверието на народа в управниците.

Като споменавате Конфуций, аз се мъча да си спомня, кой беше казал, че всеки народ си заслужава управниците?

Това са го казвали хиляди пъти. Като започнем от древните гърци и свършиш с модерните политици. Работата е там, че понякога външните условия докарват народите до такова състояние, че те не могат да си съберат целия разум, целия здрав разум. Не могат да оценят обстановката и не могат да се ориентират. Върху главата на българския народ се срути един покрив. Нека да е бил дървен, нека сега да правим бетонен покрив, чудесно, но покривът падна върху главата на българския народ.

Българският народ не беше ориентиран нито в тая икономика, нито в тоя начин на отношение между хората Не му беше ясно в името на какво губи голяма част от правата си – и образование, и здравеопазване, и разруха на земеделското стопанство, и километри разрушени фабрики като след третата световна война. Как да обясниш на един здравомислещ човек, който се изправя пред едно поле и го вижда раздробено на ниви – 5 декара, 10 декара… Как да му обясниш, че това е разумно? Защо трябва да се случи това, в името на какво се случва това? Вижте, тези неща трябва да се обясняват. Това не са природни явления, това са човешки решения. Кой ги е взел? Защо ги е взел?

Не можеш да живееш в една държава, където цените се образуват, за да се изравнят с европейските, а в същото време не можеш да дадеш елементарни възможности на отделния човек да се справи с всекидневните си нужди. Отоплението на моя апартамент, може да го видите колко е голям е по-високо от пенсията. Каква логика може да има при това положение. И как се чувства човек, който се сблъсква с такива неща…

Тогава е нормално да нямаме и национална гордост. Между другото, чувал съм ви да сравнявате националната гордост с кръвната захар. Не е хубаво да е висока, не е хубаво и да е ниска. Сега ако направим едно изследване на българина, какво ли ще покаже нивото на националната му гордост?

Първо, тая дума национална гордост е безкрайно деликатна и аз винаги съм се чувствал неудобно, когато чуя думата гордост, защото между другото гордостта е един от седемте смъртни гряха. Трябва да я употребяваме с безкрайна предпазливост, с чувство за самосъзнание, че сме българи, радост, че сме българи, в края на краищата нека да кажем – с гордост, че сме българи.

Има една книга на Атанас Далчев „Фрагменти” от неговото творчество, с които за сетен път той показва, че е един много,много добър човек. Ще ви цитирам две негови фрази. „Онова, от което най-много страдаме като народ, от което един ден може да загинем, това е липсата на национален егоизъм. Този недъг е още по-опасен, защото се смята за добродетел”. Вижте, невъзможно е да се мисли на мандат. Невъзможно е да се мисли от политическа позиция.

Какво значи мъдрост? Мъдрост означава да предвиждаш далечните последици на своите постъпки. Аз непрекъснато завършвам своите срещи, стотици срещи с читатели от цяла България с притчата за свети Климент и пътеките между къщата и храма. Монахът му казал – мога да засяда тополи и липи, след 10-15 години ще има птици, ще има листа, но дърветата са меки, за нищо не стават. Климент му казал – засадете още днес дъбове. Казал го, въпреки че нито той, нито монаха нямало да могат да минат под сянката на тези дъбове… Трябва да се садят дъбове, трябва да се защитават идеи, за които е ясно, че макар и за дълго време ще дадат резултати. Невъзможно е да се живее в държава, която не мисли какво ще и се случи утре. Едно семейство, което не знае какво получава, какво харчи, как мислите че ще живее това семейство? Ами образованието? Петима души, убийци-роми, трима не могат да четат и да пишат. Този човек заминава в Западна Европа, краде, убива, хващат го, какъв си? Българин. Вижте, те са българи и ние сме длъжни да ги направим по-добри българи.

Огромни средства трябва да се хвърлят в образованието, огромни средства. У нас не се осъзнава големината на проблема. В момента, в който Европа харчи 3 на сто и ще мина на 5 на сто от националните доходи за наука, ние даваме 0,33 на сто. Ами културата? Явно образованието не е приоритет. Как може да не бъде приоритет, след като аз се надявам, че всеки нормален човек ще признае, че живота му се ръководи от неговия мозък, а не от неговия стомах.

Какво ще произлезе от всичко това? Какво ще се случи? Вие като човек, които се е вглеждал многократно и изключително задълбочено в миналото, като погледнете напред в бъдещето, какво виждате? И не губи ли миналото своя смисъл, след като в настоящето някой си предопределя бъдещето ни?

Въпросът е много сериозен и много страшен. Защото наистина това е една верига, която се спуска в кладенеца на вековете, ние сме просто едно звено и тая верига продължава в необозримото бъдеще. Обаче веригата зависи от здравината на всяко от звената, тоест ако се скъса звеното се къса и цялата верига и се губи в кладенеца. Надявам се, очаквам едно осъзнаване. Нещата наистина започват да излизат от контрол. В момента, в който някои от звената излезе от контрол, държавата ще се стресне. Надявам се, че няма да е късно.

Второто важно нещо, за което ми се сърдят много мои приятели, е че аз се надявам присъединяването ни към Европейския съюз да доведе до отрезняване на нашите местни ръководители, които ще бъдат принудени вместо гърба си, да обърнат лицето към проблемите. Светът е безкрайно закъсал по простата причина, че в Европа казват „бяло” и мислят за сняг. В Китай казват „бяло” и мислят за слонова кост. Докато не се допрат двете и не видим, кое е по-бяло и кое сивее, извинявайте ама в един джиесем вече има хиляди оттенъка на цветовете, какво остава за думите, които хората разменят? Какво разбира единия, какво разбира другия? Ако ние в България не се разберем на какво викаме бяло, на какво черно, на какво казваме зло, на какво добро… Трябва да се обърнем с лице към проблемите, а не да ги държим за опашката.

Защо политиците сякаш започнаха да говорят повече от интелектуалците? Или това е мое грешно впечатление?

Аз имам чувството, че винаги са говорили повече. Затова са виновни и медиите. Не е вярно, че не говорят интелектуалците. Аз съм виждал цели книги с изказвания на Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Любомир Левчев и десетки други интелектуалци от които може да бъде събрана цяла поредица, голяма колкото поредицата „Българско народно творчество”. Казвано е, казвано е, повтаряно е… От 15, 20 и 50 години. Но вие натиквате микрофоните в носовете на политиците. Вие ги снимате непрекъснато с камерите си. Аз не съм уверен, че голяма част от тях много им се иска да се появяват. Защото вие страдате от малко детинската вяра, че политиците могат да оправят нещата.

Вижте, животът на нацията не се управлява от политиците. Ако си представите, че животът на държавата е една телевизия, политиците са хората, които осигуряват телевизионния предавател, антените, камерите, проводниците. Безкрайно важно нещо, без него не може. Но духът на държавата, интелектуалците на държавата осигуряват програмата на телевизията, която нацията гледа.

Прави ли ви впечатление, че в последните години започнахме да наричаме България – „тая държава”. Навсякъде може да чуете това обръщение.

Това е ужасно! Вижте какво – родолюбието се възпитава. И изисква грижи, както всяко поведение на човека. Първо трябва да се осъзнае нуждата от него и след това да се види какво носи то на отделния човек. В момента почти всеки гражданин на света защитава своята национална идентичност и самочувствие. Германци, французи, италианци…

70-80% от интелектуалния продукт на Китай в момента, особено в телевизия, киното и литературата е насочен към миналото на великия императорски Китай. Правят се филми и се пишат книги за постройката на Китайската стена, тоест на 1 милиард и половина вече се вдъхва увереността, че да си китаец е голяма работа, защото е била голяма работа.

А Швеция? Тук гостуваше шведска делегация и аз разбрах, че в последните години в Швеция са издадени, продадени и прочетени над 700 романа за историята на Швеция! На всичкото отгоре можехме да имаме една държава като Исландия – гейзери, пара, студ, едно дърво няма…

Родината се обича независимо от това дали е канара или нещо друго. А нашата родина е градина. На всичкото отгоре самата ни страна предизвиква дълбоки чувства със своята красота и пленителност, история. Преди 1000 години изчукал плочата си Иван-Владислав, точно преди 1000 години, на 13 реда 4 пъти повтаря, че е българин. И сега като я погледнете тази плоча можете да я прочетете. Същите думи и същите букви! 1000 години пренесени буквите, духът, думата българин, съзнанието българин, от които 700 години са под чуждо владичество. 300 години държава. Как е пренесено? Кой го е пренесъл? И другия въпрос, който трябва да ви поразтърси малко – Защо го е пренесъл?! Сега да ги загубим, няма дума, която може да бъде изречена за присъда на подобно поведение.